ГЛАВА 2

         Мрака беше покрил цялата земя, а луната в тази вечер беше пълна и необичайно кървава, дали от пролятата кръв на стария воевода, дали от предстоящата кървава разправа, не бе съвсем ясно. На поляната пред чифлика ясно се различаваха силуетите на двамата закъснели овчари, които бързаха да приберат стадото в кошарата. Работата се привърши, портите хлопнаха и чорбаджи Минко успокоен и набрал кураж, зад високите дувари зина да увиква по уморените овчари:

          -Аз на вас колко трябва да ви повтарям, че времената са опасни, да не ми закъснявате, искате вълка в кошарите ми ли да вкарате, аз сега ще ви дам да се разберете. -Чорбаджията скочи като младо яре, с камшик в ръката, но уж покорния овчар, рязко го хвана с желязна хватка за гърлото.
         -Късно е чорбаджи, ама не бой се за стадата си тази вечер, вълка е дошъл за теб, а не за овцете ти. Сега ще отговаряш за делата си , но не пред Господ, пред него после, сега ще те съдим за смъртта на Маринчо Страшния, а съдник ще ти е Вълчан Воевода, върви да те водя при него.- Разтреперания чорбаджия само успя да изхлипа:

        - Ама как... аз не съм издайник, аз само им показах пътя до...- удар в ребрата спряха брътвежите му.

        -Върви, върви пред войводата ще се оправдаваш. -просъска през зъби Кара Кольо и с отвращение подкара издайника към близката плевня. В полумрака край струпаното сено приседнал на отсечен дънер, Вълчан досущ приличаше на чичо си. В главата на чорбаджи Минко изплуваха спомени от младостта, когато дядо Маринча го навестяваше. Тогава Минко беше прост овчар, и богатееше на гърба на другарите си. Това гневеше много Страшния, а тогава наставаше ужасия.Страха беше голям, но сребролюбието винаги надвиваше в душата на чорбаджията. Маниера, осанката и говора бяха сякаш копие на стария воевода, но сега изглеждаше някак подмладен и посивелите коси сега изглеждаха като катранени, а и цялото тяло на войводата преливаше от енергия, което някак смути допълнително пленника, който започваше да вярва, че е изправен пред призрак и целият се тресеше от страх, обливаше се в студена пот и от време на време забелваше очи, аха да припадне.

         -Знаеш защо сме тук, знаеш, че няма смисъл да отричаш, знаеш какво е наказанието.- Хладно изрече новия войвода и хвърли в лицето на предателя дебело въже, което изсъска във въздуха като змия и се уви около врата и раменете на осъдения, това беше капката, която препълни чашата на изпънатите му нерви и той се строполи на пода в несвяст. Кара Кольо направи неуспешен опит да го свести и промърмори:

          -А-а няма да се измъкнеш така лесно, искам до последния си миг да ме гледаш в очите, за да знаеш кой и защо те праща на оня свят. -Хвана обездвиженото тяло и го примъкна на по светло място, спря за миг и се вгледа в изцъклените очи на чорбаджията, свали гуглата на ямурлука и се прекръсти:
         - Позорно живя мръсника и позорно умря като нещастник, умря от страх, пръсна му се сърцето, види се голямо е било колкото на мишка.

         Утрото бе влажно и мъгливо. Във въздуха се разнасяше аромата на гнили листа. Есента чукаше на вратата на Странджа планина. Балкана бе утихнал, предният ден валя силен дъжд, който отказа и най-упоритите потери с издирването на убиеца на Хаджи Минко. В тефтерите бе записано, че убийството е дело на неизвестен никому хайдук, който потънал в пустините. С това се сложи край на поредното кратко разследване. Все пак убитият беше просто един неверник. Младият войвода излезе пред пещерата, облегна се на скалата до нея и продума като на себе си:

         -Тръгнаха си. Не ни търсят вече Кольо. Ала аз думам сега ние да ги потърсим. Да видим кой е имал куража да прибере дедовата сабя? Та без нея, какъв войвода ще съм. Как ще поведа дружината? С каква сабя ще посочвам чии зелки да се секат? Ако не я намеря то няма да съм син на Бинбелите, син на дяда си и тейка си, няма да съм -  Кара Кольо тръсна глава и се засмя гърлесто - Син си му, не само си му син ами си му одрал кожата. Досущ стария Бинбел си. -Отново се засмя и добави:

       – Ама то и целия ти род такъв. Всичките май сте Бинбели. Е на и Шейтана ако речеш. Той каква беля е. А за чича ти, Страшния няма да говоря.-  След минутка мълчание Кольо добави - Така да е. Твоя воля войводо. Да потърсим сега ние малко, че да видим кой ще може да се скрие от нас. Хайде да погостуваме на Осман дето все се въртеше около Мустафата. Та нали той му беше адютантина. Той вероятно ще го наследи. А и дори да не е у него сабята, все ще знае къде е.
  Тази сабя означаваше много. Дванадесет поколения я бяха опазили. Предаваше се като символ на властта в рода на Белените, както царя предава своят жезъл и корона на престолонаследника. Казваха, че сам цар Петър я подарил на първият Белен, когато ги заселил в Странджа да вардят гърците да не шават по земята ни. Че не можеха гърците да търпят друг да стои по-високо от тях и затуй докараха тия турчиля тук. Гръцка им работа, гледат все да напакостят, ама че пожара ще хване и тяхната къща не мислят. После казват сам царят наредил път да направят, път от столицата до имението на Белените. Кръстили го „Петров друм”, той свързвал столиците на двете царства, царския град на Константина със преславния град на царя Петра и пътищата им се срещали тук. Тук във владението на Белените. Сега беше ред на Шейтана да препаше царската сабя. Вълчан трябваше да я открие на всяка цена, защото един ден щеше той сам да я препаше.  В това беше възпитан от баща си. Бяха го подготвили за тази приемственост. Неведнъж чичо му,  бе разказвал как само веднъж тази сабя доброволно е предавана в ръцете на османците. Това е станало когато е паднал Търнов града. Тогава турците победили и покорили всички български земи, та и на Белените също, но това не сломило гордите  братя,  синове на Ефросина. Тримата братя не посрамили вуйчо си Момчил войвода, бая грижи създали на турчилята. Османците с преклонение пред юначествата на Момчила и неговите чада, я върнали на Нико Близнака и му дали титлата ага и с ферман на султана му върнали владението да си го владее, както е било по-преди. Вълко, най-големият и Пейчо от който върви родът на Вълчан, брат близнак на Нико загинали. Такава бе кръвта на Вълчан. С такива предания бе закърмен в детството си новият войвода. Никак не бе леко неговото детство. Силна бе семката му, ала не е лесно да се впишеш в оня свят на изпълнената с неразбории Османска империя. Сурови бяха времената, затова и хората от то време бяха сурови. Не, не беше сирак Вълчан, но труден човек беше баща му. Шейтан Пейчо имаше зла орисия. Дълго бе измъчван от тежка болест. Страдаше от сипаница. Цялото му лице беше обезобразено. Косата, веждите, мустаците и брадата му окапали. Казват дори, че и нос нямал. Безсъние тормозеше изпълнените с тревога нощи. Страшната болест беше превърнала Пейчо в същински демон – шейтан. Ужасяващият му вид в съчетание  със буйния нрав, с който се славят Белените беше сериозно основание всички да го заобикалят и да не му се мяркат пред погледа. Особено в моменти на пристъпи си е чисто самоубийство да му се навреш в краката. Трудно се живееше със Шейтан Пейчо под един покрив. Но Вълчан си имаше много бащи, братята на неговият баща. Чичовците му Маринчо и Нико  обожаваха малкия Вълчан. В него виждаха духът на баща си. Овреме се усети на къде вървят нещета със сина му. Един ден по време на честите пристъпи Пейчо беше нашарил гърбината на сина си за нищо и никаква дреболия. Вечерта беше тиха и спокойна, но всички в дома знаеха, че Маринчо Страшният, главата на Бинбелите не беше дошъл просто ей така на гости. Когато приключиха всички с яденето и жените се разотидоха по стаите старея приседна до болнавият си брат край огнището на ниско трикрако столче. Всумкна дим от лулата и шумно го изпусна по посока на разпалващите се главни в огнището. Братята стояха така безмълвни като статуи. Те нямаха нужда от много приказки. Някак не им беше в кръвта многословието. Баткото тръсна лулата си в огъня, стана бавно, изпъна се с целият си гигантски ръст и без да поглежда към Пейчо заяви нетърпящ възражения и коментари.  -Ще водя малкия при дружината. Нека да се учи на юначество. Време му е.-        
Така от малък Вълчан попада сред хайдутите на чичо си. Само на 15-16 години вече е хайдутин и половина, врял и кипял в горския живот. Както често го подмятаха старите хайдути . „Брейййй, накървави си зъба вълчето. Чудо ще има да патят душманите му.”

***

        Не беше предпазлив Осман. Дали от младостта? Дали беше смел? Или просто беше глупав, не е много ясно, но някак недосегаем сред новата си дружина се чувстваше той. След историята със стария войвода и смъртта на бея, който не остави мъжки наследници Осман се надяваше да стане новия бей. Вечер се навърташе край одаята на голямата щерка на Мустафа бей. Ако успееше да я вземе за жена всичко щеше да се намести.  Тази вечер беше много весел. Преливаше от щастие. Успя след много кандърми да склони бейската дъщеря да му пристане. Имаше си жена Осман, и дъщеричка имаше. Ама бейската щеше да е първата, главната му жена. Вече щеше да има две жени. Щеше да е бей. Представяше си как ще се орахатява в харема. Да, като се насити на бейската трета щеше да си вземе Осман. Вече беше набелязал една красива българка, прочута навред с достойнства и хубост. С такива мисли излезе от бейския чифлик. Яхна арабския ат и помъкна дружината си към близкия хан да запиват. Имаше за какво да черпи, добър беше повода. Но май по-предпазлив трябваше да бъде. Вълци се навъртаха в гората ........ Вълци и то какви. Имаше там един вълк дето го дебнеше. А другар му беше Кара Кольо. Пияната дружина спря да се наплиска и да напои конете на чешмата дето е на два хвърлея от селото на Осман. Тъкмо се канеха да яхнат отново конете, когато две тъмни сенки като призраци се изпружиха върху каменното туловище на старата чешма. Аха някой да продума и четири пищова гръмнаха като един. Издумкаха два по два и четири чалми се търкулнаха на калдъръма. На момента зачаткаха две винчестерки. Настана ад в тъмнината, конете зачаткаха с копита и цвилеха страшно, ударени от куршуми хора запищяха. После спря стрелбата. Чуваха се само тихи стенания и далечния тропот на уплашени коне. Вълчан и Кольо залегнаха зад чешмата и набързо напълниха пушките си. Скочиха на крака и застанаха пак на чешмата като два страшни призрака. Осман беше се покрил под безжизненото тяло на свой другар и като уплашено дете изхлипа: „Не стреляйте всичко ще ви дам. Всичко каквото имам. Всичко каквото поискате. Само не стреляйте.” В този момент една окървавена ръка бавно се пресегна за пищова, ала пръстена проблесна на лунната светлина Кольовата пушка гръмна, и улучи. Осман мислейки че стреляха по него и от страх загуби съзнание. Кара Кольо го хвана за дрехата примъкна го до коритото на чешмата и му потопи главата вътре. Ледената вода начаса свести уплашения турчин. Той се ококори и вдигна ръце да се предпази, макар никой да не му бе посегнал. Вълчан се приближи и заговори:

        -Не бой се няма да те убивам. Тия бяха плата за дядо ми. Аз съм Вълчан и сега аз съм воевода. Теб ще те оставя жив та да узнаят за мен. Но имам едно условие. Ще ми кажеш де е чичовата сабя. Ще ме заведеш да я взема и тогава ще те пусна по живо, по здраво.-  Осман пребледня и продума тихо, подсмърчайки:

       - Евет, ага.  Ама дайте дума и жена ми и детето ми да не закачате.- Вълчан сбърчи вежди и  потъмня като буреносен облак:

        - Ти да виждаш тука мъж, дето ще си мери силата с жени и деца? Туй е по вашата част, не ни бъркай нас. Не сме от вашето тесто, гадове с гадове. Ставай да ни водиш дорде не съм размислил. Де е сабята? У кого е?- Уплашеният турчин скочи роболепно на крака и с наведена глава смотолеви:

       - При мене е, закачена е над уджака. Да вървим ага. Халал да ти е сабята, признавам ти юначеството. -  Тримата стигнаха на края на селото. Вълчан, който вървеше най-отпред спря и се обърна към пленника.

       -Извади корана и се закълни, че няма да въртиш номера и ще изпълниш договорката.- Турчина се закле в Аллах по негов си обичай. После  Вълчан го пусна да влезе в село, с уговорката пак тука да се върне с ценната сабя. Не след дълго Осман се върна, според уговорката, но от двамата хайдути нямаше и следа. Той почака там доста време, и се обърна да си ходи дома щото никой не се появи. Когато приближи до първата къща на селото  сякаш невидима ръка го сграбчи за шията и го навря в близкия тъмен храсталак. Друга невероятно силна ръка начаса изтръгна сабята от вцепенените от страх Османови ръце и преди даже да разбере какво се случва го блъснаха обратно с такава сила, че си седна на задницата на прашливата улица. Уплашеният до смърт кандидат бей постоя за миг седнал на средата на пътя не можейки да вземе решение. В следващият момент скочи рязко на крака и хукна сякаш го гонеха хиляди дяволи.

***

Кара Кольо седеше край огнището в Малката пещера и си играеше с дръжката на Вълчовата сабя:

         - Верно ли думаш, че царя Петра е държал в ръка тая сабля?- Вълчан се размърда върху ямурлука, който му беше и постеля и завивка:

         - Така думаше чичо- и тежко въздъхна.

      - Друго какво е думал чичо ти. Разкажи. Искам да знам как са живели преди нас вехтите воеводи.- Вълчан помълча, помисли и започна да разказва.

      -Моят отец когато се е женили с майка ми събрал родите на гощавка. Всички почели младите и от двата рода. Само чичо ми  Маринчо Страшния го нямало. Бил на война. Бой да се бие с русите. Нашите турци и сведите били ортаци. Сватбата   тъкмо се развихрила, тъкмо писнали ония ми ти гайди и кавали, и затрещели пушки, зачаткали копита на коне. Дигнало се бая прах и пушек. Нашите като не виждали кой иде насреща наскачали и наизвадили дулмите и аха да ги запукат, ама чули гърлест глас да вика:  „Дойдох сиии!!!! Ха наздравееее!!! Де я булката да я дарувам?”- Усетили се те, че е чича ми Маринча та прибрали пушкалата. Насмалко да го надупчат. Та покрай него и шведския цар, щото и той дошъл с него на сватба. Та тогава шведа дарувал майка ми с наниз. От тогава е и херцожката лента на чича ми дето все се кипри с нея.- Кара Кольо се засмя от сърце:

     -  Ейййй, луди глави сте вие Белените. Колко му е да затриете на хорицата царят. Те затуй ви туриха туй името Бин-белли демек Хиляди бели. Ама я ми кажи сега каква е тая фръзка лента дето я носи чичо ти?- Вълчан се усмихна под мустак и започна да реазяснява:

      - Такава лента носели по Европата и най-вече фръзите. Тя се давала по наследство на всички херцози. Те имали голяма власт. Като агите, пашите и беьовете. Абе с една дума от тия херцози по-голям е само царят им, само той може да им нарежда. - Кара Кольо помълча закашля се и пак заразпитва:

        -Значи, Страшния бил херцожин тъй ли идва тя? А ти ако станеш глава на рода ви и ти ще си херцожин? - Вълчан помисли и рече:

       - Аз ще да съм си войвода и не ща друг да съм.. Аз не мога и да разбера, що ни е нужно да се кичим с чужди титли. Не са ми драги те. Войвода ми стига. Не им ща ни титлите ни кичовете.