Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.05.2011 11:16 - Вълкът е вълк в гората
Автор: balkhanski Категория: Изкуство   
Прочетен: 1397 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 19.05.2011 13:07


ГЛАВА 3 


Нощта бе ясна. Месечината бе пълна и осветяваше криволичещата пътека на закъснелият пътник. Някъде високо в балкана се чуваше виене на вълк единак. От този вой по гърба на младежа преминаха мравки, той забави крачка и впи поглед в мрака сякаш искаше да проникне с поглед там напред, напред във бъдещето. Да пробие с очи булото на съдбата и да зърне за миг само в бъднините. Да, един миг щеше да му е напълно достатъчен за да намери отговор на въпроса, който го измъчваше от известно време. Един изключително труден въпрос, който обсебваше младата душа и разкъсваше в страшни мъки юнашкото сърце. Въпросът бе дали има сили и воля българският народ, да се пребори и да извоюва своята свобода? Щеше ли да получи така бленуваната свобода неговият народ?  Вълкът отново подкара своята тъжна песен. Вълчан спря и вдигна очи към светлият кръг на пълната луна и в ума си продума. Не плачи вълчо, не плачи  братко. Ще се върна при теб. Утре е свети ден, ден личен Димитров ден. Подире като почетем Живият Бог и минат светите празници ще дойде и денят на победоносеца светлият свети Георги. Тогаз и аз ще се върна при теб заедно да мъстим и да се борим с поганците дето тъпчат милата ни земица. Тъй ще е  дорде изгоним и последния изедник. Та и ние свободни да се назовем и да се радваме на земните благинки. А сега потърпи братко. Тая зима трябва да си взема бащината благословия. За туй що съм наумил. С такива мисли Вълчан прекрачи прага на бащината къща. Шейтан Пейчо се беше превил на трикракото столче край огнището и замислено смучеше лулата, обвит от кълба дим. Той посрещна сина си  с поглед през рамо без да продума. Вълчан стоеше там на прага на одаята в очакване старея пръв да заговори. След известно време, сторило се на младежа цяла вечност, Шейтана изпусна поредното кълбо дим, въздъхна тежко и заговори бавно и приглушено с подтисната тъга в гласа:

     - Бог да го прости батьо! – помълча минутка и продължи – търсиха те от конака, питаха за теб и се жалваха. Искат да те дам. Ама коя вълчица ще да си остави вълчето? – отново настана тишина, Вълчан пристъпи тихо напред и постави сабята и фермана на кожата в краката на баща си.  След малко старея се размърда и изсумтя:

    - Стига си стърчал като истукан, вземи си столче, поседни до стареца си и слушай какво ще ти се каже. После Пейчо продължи с провлачена приказка- Аз ага няма да бъда, за султанска маша не ставам, а сабята трябва да върви подир фермана щото тая пусулка е дадена за тоя дето носи сабята. Хммммм……- отново настана тишина. След кратко мълчание Вълчан плахо продума:

    - Татьо, ако ли ти не поведеш хорото то кой ще го води?

    -  Обади да извикат чичо ти, и като дойде ела с него пак да говорим.

   Странна картинка бяха тримата роднини насядали край огнището на ниски трикраки столчета върху дебела мечешка кожа. И тримата бяха впили мълчаливо погледи във сабята и свитата хартийка, носеща изключителни права и купища задължения. Да тази тройка беше странна, защото тези мъже бяха много близки, а всъщност толкова различни. Прозвищата на двамата братя издаваха и различието им. Нико беше човек който се отличаваше в целият род от както той се знае. Нямаше друг като него. Външно си беше истински Бинбел, същата яка снага като на всички от този род, но душата на този човек беше като на светец. Канара, която се отмества за да направи път на мравката. Това беше най-малкият син на прочутия Вълко Ников – Бинбела. Нико беше наистина кротък човек, изключително интелигентен и начетен. Такъв беше и единственият му син хаджи Вълко същински бащичко. На фона на двамата братя които бяха абсолютно противоположни характери  Вълчан беше като олицетворение и на двамата. Да това бе Вълчан. В него се бореха тези две противоречия на Шейтана и на Кроткия, защото той бе възпитаван от тримата братя от както Шейтана се разболя. Да Вълчан си имаше трима бащи, и от тримата бе взел най-доброто. Смелостта и юначеството на Страшния, непреклонността и издръжливостта на Шейтана, начетеността и добрината на Кроткия. Характера на нашия герой бе формиран последователно. Детските години минаха при баща му, но после рядко го виждаше. Летните дни преминаваха в дружината на войводата Маринчо, а зимите учеше четмо, писмо и философски науки наедно с братовчеда си. На по 17 години двамата Вълчановци вече говореха и пишеха по латински, гръцки, молдовски и като добавим турския и майчиния стават пет езика, цяло богатство криеха тези младежи под калпаците. Както често ги подмятаха, че зиме са като две вълчета сгушени в хралупата, ама лете едното подивявало, а другото се опитомявало. От Никовото вълче щяло да излезе добро овчарско куче, което да се грижи за огромните бащини стада, а от Пейчовото вълче щяло да излезе истински див звяр, цар на горите и бич за всеки който се осмели да влезе в неговото царство. Иначе родени по едно време тези деца бяха като братовчета - близнаци, сякаш големия дядо Вълко Ников- Бинбела се бе разцепил на две за да се родят от него тези две вълчета. Казваха, че Балкана познава много хайдути и много юнаци, ама такъв дето може от камъка да изцеди вода, а умът му да е като бръснач много рядко се пръквали. Странни бяха тези трима мъже насядали  край огнището, странни и много различни, но еднакви бяха мислите им в тази нощ. Единна беше мисълта им. Тримата искаха благото на рода Бинбелов. По семейното право пръв заговори Пейчо, най-възрастният:

    - Батьо ми е проводил сабята по Вълчо. Така да бъде волята му. А сега ще кажа и мойта. Аз ага няма да бъда, с никой турчин работа не искам да имам, в двора ми не искам турчин да стъпва. Туй трябва от всеки да се знае. Нико, ти ще сложиш калпака и ще препашеш чантата, а с тях вървят сабята и фермата. Туй е мойта воля като глава на тоя род и думата ми на две не става. Тъй казах и тъй ще да бъде. – след тези тежки и нетърпящи възражение думи настана тишина, която се нарушaваше само от пращенето на дървата в огъня. Нико дълго премисля всичко и най-накрая продума бавно и тържествено:

      - Тъй да бъде волята ти батьо! Аз ще водя хорото, ама сега вие ще го играете това, мойто хоро. Вълко, сине, ти беше до последно с батьо. Ти му беше като дясна ръка. Кажи си думата и ти сега. Кажи ни какво си наумил, па аз да река може ли не може ли, бива ли или не бива туй нещо дето го мислюваш.- младежа напрегна  мисълта си, трудно му беше да изкаже туй дето не се беше оформило като ясна идея в главата му.

     - Мисля си аз за една работа, ама незнам как да стане. Трудна е тая работа. Колко е сложна видях в очите на чорбаджи Минко преди да ги склопя. Виновен беше издайника и за туй го затрих, ама ако не беше дал на турците туй що искаха от него те щяха да го затрият. Е аз им свърших работата. Избиваме се помежду си, а всички знаем кой е изедника дето трябва да бъде затрит. Щото ако не бяха турчилята на кой щеше да ни издаде Минко? Туй мислювам аз, как да се борим да запазим не само нашият род и нашата Странджа, ами целият български род и да очистим отечеството си от тая напаст дето ни гори къщите и ни настройва едни срещу други, брат брата да гони и убива. Знам, че сами няма да можем. Ама колко юнаци излизат по горите всяка пролет? Чак им отеснява Балкана.  Ей го и Инджето и той свойте гони и коли. Щото няма кой да му отвори очите за истината. Ако всички войводи сложат клетва пред един и като един да ударят змея той ще да се страполи мъртъв в краката ни. Ако речем да не стъпва турчин в Странджа, колко му е да стане. Ей го и Котленци за няма и едно лято могат да изчистят техния Балкан. И тъй е по цялата България. Ама всички се кланят пред дивана, а не пред един войвода. Туй мислювам аз. Трябва да се започне от някъде и защо да не е от нас? – думите бяха мъдри за тази млада глава. Замислиха се събеседниците му над тези думи. Чичо му Нико не бе изненадан от тази реч, но баща му стисна ядно зъби и всичката му кръв нахлу в главата.:

     - Дебела чутора си ти сине, и ще я потрошиш тая глава дето е на раменете ти. Тия фръзки книжа дето ги четеш не са за нас сине. Друга им е работата на тях. Надута гайда са те. Дето се казват,  всяка жаба да си знае гьола. Па за тия дето са по горите, че са юнаци верно, ама да знаеш от мен, че повечето от тях нехаят за род и отечество. Всеки гледа само гушата да напълни. Не се заблуждавай. Ще те подлъжат и ще ти забият нож в гърбя за да могат да се облажат. Повечето режат турските кратуни само щото парата е у тях. А като се свършат те и парата мине у своите, тези същите ще почнат да режат техните зелките. Щото на повечето не им пука ни чии са зелките, ни чии са парите. И ако турците не ти вземат главата сине, и дори и да успееш да освободиш това твое отечество, то тогава тези твои войводи ще вземат твойта зелка. Щото тъй най-лесно се богатее. Затуй по-добре турците да ни управляват щото да има чужди зелки за рязане, а не да си режем нашите. Ако турчин те убие сине в равна битка слава тебе. Ама ако българин те заколи за една шепа жълтици тогава вече зян ще си и ти и юначеството ти. А сладките ти приказки и пет пари няма да струват. ; - Нико се опита да защити ученика си.

    - Не думай батьо! Не думай тъй грях ти е. Все ще се събуди българина. Лятоска като ходих до Котел се видях със отчето Стойко. При него се запознах с друго отче от Хилендар. Стойко тъкмо преписваше негово едно книжле за българските царе. Там той казва така” О, неразумни юроде поради что се срамиш да се наречеш Българин?” събужда се българина братко, събужда сеееее ! - Шейтана тръсна глава и промърмори.

    - Да събудило се е отчето, ама няколко птички пролет не правят. И като ги прасне един редовен аскер тия птички ще заспят еднаж за винаги. Ама то с вас двамата на глава се не излиза, тъй че правете каквото си знаете. А ти сине мой, лудо младо си. Див петел си ама лошо не мислиш. За добро са ти приказките. А и си инат, същински бащичко. Затуй ме радваш и имаш благословията ми. Дерзай пък к’вото Бог е казал туй ще е. Нико и той даде своята благословия:

     - Бог да е с теб синко и да те пази по тежкия път, който си начертал. Защото от Христовия войн по-силно няма, нека тази сила е с теб, а божията майка да те пази. Мъдро разумяш, а си толкова млад. Ние с моя Вълко не сме за такива работи ама нашият дом е и твой дом, мойте пари са твои пари и пари за благото на делото дето зафащаш. Ти сине беше най-близо до батя  Маринча последно време. Ти като никой друг знаеш делата му, те бяха дела големи. Затуй ти сега ще вземеш калпака и сабята. Фермата ще остане за сега у мен да я пазя. И ще ми се закълнеш, че дорде е фермата при мен ще доождаш всяка зима да разсъждаме делата заедно докато поулегнеш малко да поемеш хорото нацяло. Туй е мойта воля и тъй ще бъде.


Николай Георгиев


Тагове:   гора,   вълк,   войвода,   вълчан,


Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: balkhanski
Категория: Изкуство
Прочетен: 16127
Постинги: 4
Коментари: 0
Гласове: 3
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031