Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.05.2011 21:38 - Маринчо Страшният - живата кула на Странджа планина.
Автор: balkhanski Категория: Изкуство   
Прочетен: 2805 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 19.05.2011 13:05


     ГЛАВА 1

      Августовския въздух на Странджа беше натежал не толкова от жегата в този ден, а по-скоро от изминалите събития и напрежението от предстоящите. Юнаците на Маринчо Страшния крачеха уверени в успеха на начинанието, което бяха предприели, всички вярваха сляпо на своя предводител, който беше човек врял и кипял и изненади за него не съществуваха. Изненадата беше огромна, когато самия войвода, който не беше продумал по време на целия път спря изведнъж и като че ли сам на себе си  продума :

-Това беше за тая година момчета, догодина на Гергьов ден, пак на сборището... ако е живот и здраве и ако господ даде. Останете си със здраве. А сега да се пилеем по скоро ……… вървете си.
         Думите на Страшния прозвучаха като гръмотевица след която настана гробна тишина. Мнозина от дружината понечиха да се възпротивят, но не посмяха дори и да се изкашлят. Единствено Кара Кольо, най
-младият в дружината се изпъна с цялото си достойнство натрупано по времето на свободния горски живот и заяви, като че ли не приемайки възражения:

-Войводо ще ги причакаме в тясното и ще ги ударим както си знаем.

Марин  наведе посивялата си глава, усмихна се и отсече.

          -Добре Черний, ама ще ги ударим само ти и аз, че да се прочуем. Да знаят гадовете, да знаят и да помнят га са срещали мечка в гората.

Очите на Кольо светнаха от идеята за предстоящото приключение без да изпита и капка страх. Не можеше да има страх в младото хайдушко сърце, което сякаш се хранеше със всяко предизвикателство и приключение. Кара Кольо имаше сляпо доверие в предводителя. Единственото което усети бе гъделичкане под лъжичката, дланите му леко се запотиха и започнаха да го сърбят да размаха калъча. Войводата се обърна към дружината:
       -Хайде юнаци всеки по пътя си- сложи точка по въпроса той, поспря за миг, размисли и добави  -Кольо ще вземем и Малкия че наедно да сеучите на юначество.- Тези думи накараха младият мъж, който буквално вървеше в стъпките на стария войвода да се подсмихне тънко под мустак, лицето му се озари и погледна със задоволство и възбуда Кара Кольо право в очите. Този младеж беше племенник на войводата и с гордост носеше неговото име. Освен, че беше кръстен на дядо си, а и сякаш му бе одрал кожата. Стареца виждаше в него баща си на младини. Същият буен и невъздържан  характер, нетърпящ възражения, същата гордо изправена и излъчваща мощ снага. Същите силни и пронизващи, черни като маслини очи, които бяха смръзвали кръвта в жилите на не един душманин.

Тримата юнаци мълчаливо гледаха как се разпиляват в разни посоки хайдутите. Така страшната дружина беше разпусната преждевременно. Войводата, придружен единствено от двамата младежи, които почти нямаха разлика във възрастта, се отправи към мястото за засада. Стария войвода вървеше напред, беше се откъснал от своите спътници, които сякаш  нарочно изоставаха. Те просто усещаха, че стареца има нужда да остане сам със своите мисли. Знаеха, че трябва да премисли много неща. Слънцето се беше упътило да спи, когато тримата достигнаха теснината, така удобна за засади срещу преследвачи и в същия миг изтрещяха десетина пушки като една, инстинктивно хайдутите скочиха на земята и бързо се прикриха зад повалено дърво, постояха миг да се окопитят и разбраха, че са ги изиграли. Преследвачите ги бяха изпреварили. Бяха научили техния план и ги изненадаха.

         -Да им покажем зъбите си , а Кольо? - предложи войводата, сякаш той беше предвидил точно такъв развой на събитията.

         -Няма да им се дадем на тепсия я. - отговори набързо Кара Кольо и изпразни пушката си на посоки. След кратка размяна на куршуми Страшния разбра безнадеждността на ситуацията:

-Трябва да се разделим, вървете деца, моят път свършва до тук.- Маринчо Страшния бръкна в пояса си и извади документ завит на руло. Подаде го на Вълчан с някаква прикрита тържественост.- Това е фермана даден на рода ни от султана Селима. Пази тази пусулка като очите си и я занеси я на баща си. Сега той е старея на Белените. Той ще отсъди съдбините ви. Страшния замълча, събра си мислите и продължи:

         - Време е да се видим с бея очи в очи . Кольо, пази малкия, а ти дете, знаеш, издайника поздрави го от мен. Заклевам те. – Младежът погледна към земята, не искаше да среща открито погледа на чичо си. Стисна ядно зъби, искаше му се да прегърне стареца, но знаеше че няма право на това. Нямаше право да показва слабост. Така го бяха научили. Вместо това се изправи бавно, с риск да го улучи някой куршум. Погледна воеводата в очите и тихо продума:

-Няма да те посрамя, тейко!- в разрез с хайдушкият неписан правилник нарече така войводата. Правило беше в дружината да се забравят роднинските връзки, всеки си знаеше мястото. Сега племенник бе изправен пред своя чичо, а не хайдутин пред своя войвода. Чиракът бе на път да загуби своя майстор.

-Знам синко, знам! Сега върви. Ще се помоля на дядо Господ да бъде с теб синко! Върви и не се обръщай назад. – Младежа стисна дръжката на пищова, който държеше в ръка с такава сила, че ако беше живо същество сигурно би изпищял. Обърна се бавно и под дъжд от куршуми, които свистяха край него като ято разгневени оси се запъти към близкото дере. В главата му се блъскаха мисли, които го обсебваха и бяха много по-силни от прелитащите куршуми, един от които леко го парна по бедрото, но Вълчан с пренебрежение погледна раната и продължи следван от Кара Кольо. Малко бяха годините му за бремето което така ненадейно се стовари върху неговите плещи. В този миг младежа имаше усещането, че мислите, които пронизваха младият му ум могат по-лесно да го убият отколкото прелитащите край ушите му куршуми. След много години той щеше да си припомня това.

Старият войвода изпразни на посоки няколко пъти пушката си. Изчака достатъчно време за да се отдалечат младежите. Използва едно затишие и се провикна с дрезгавия си глас.

-Хейй бре, Мустафа, не ти виждам брадясълата кратуна. Да не би да се криеш зад юнаците си като ханъма? Я да те видим мож ли се показа да се срещнем екек. Хайде сегичка да си изпитаме куража....... куража, и още  юначеството. Настана кратка тишина. Марин нямаше намерение да преговаря безкрайно, винаги действаше светкавично.

-Я да те видя аз до кога ще ми се криеш и мислюваш като стара баба.- надигна се тежко, изсумтя като ранен глиган и се изпъна покачвайки се на падналият дънер в цял ръст и с всичката си гордост натрупана през годините на славни битки по цялата Европа и дългото хайдутуване по гори и планини. Разтвори широко гърди поемайки дълбоко тежкият горски въздух изпълнен с аромата на гниещи листа, огледа насочените срещу му дула на пушки и се провикна отново с нарочна ирония:

-Е хайде де, какво чакате думкайте, щом като Мустафата няма куража да премерим сили, думкайте, пък аз ще ви чакам на oня свят там да си премеря силите с всеки един от вас. Пък и на тоя свят мира няма да ви дам. Като си лягате вечер на топло при жените, вместо за тях да мислите и да си вършите мъжката работа ще си мислите за мен и ще ви се иска час по-скоро да ме намерите в отвъдното и да се научи най-сетне кой е по-юнак.- главатаря не издържа на това и въпреки, че знаеше шансовете си срещу коравия българин събра всичкия останал му кураж и нервно се надигна и запристъпва напред:

-Ей сега ще те разпоря, че да млъкнеш за еднаж куче мръсно, да престанеш да скверниш правоверните ни умове.- с тия думи бея се спогледа заговорнически с един от хората си и измъкна ятагана. Страшния скочи пъргаво от дънера и на свой ред измъкна сабята, която се предаваше от баща на син, сабя която беше преминала през толкова сражения, че можеше да разказва за множество юначества. От старите и забравени български царе за които беше сякла в името на най-драгоценното, за славата на българския род. Достигайки до голямата битка край Полтава, където още младеж, Маринчо направи  тази сабя своя вечна спътница. Там при Полтава шведският крал за първи път го нарече Страшният и така му остана името та и до днес. Сабята той получи от баща си, преди да го изповяда папазина на смъртното му легло. Двамата отявлени и заклети врагове бавно, без да бързат се срещнаха и спряха да се премерят с погледи на няколко лакти един от друг. Като два козела ей сега щяха да се сбодат. Никой не бързаше, и двамата съзнаваха, че това ще е битката на живота им и единият от тях щеше да остави костите си на това място. Жребият бе хвърлен и стоманата яростно срещна стомана. В един от промеждутъците, когато спряха за глътка въздух на Маринчо му мина през главата една мисъл: – „ Настъпиш ли мишката и тя се превръща в лъв, ама все пак си остава просто една мишка.  Ей сегинка ще покажа на говедото кой тук е лъвът. ” Сблъска продължи с нестихваща сила и страст, всеки искаше да надвие над другия. Старият войвода усещаше че по-младия му противник има повече въздух и прие рискован удар, леко го отклони. Ятагана премина на милиметри край тила му. Завъртайки се около собствената си ос войводата рискъва да обърне гръб за част от секундата на врага, но нанесе страшен и тежък удар. Турчина се размина на косъм от мигновената смърт. Рамото му беше жестоко наранено и той започна да губи много кръв. За секунди лицето му стана бяло като платно. Войводата се спря за да прецени обстановката, но в този миг проехтя изстрел. Сякаш гръмотевица разсече гората. Настана мъртвешка тишина, дори вятъра сякаш спря своя бесен галоп. Гората замръзна и не се поклащаше ни едно листо. Птичките не смееха даже да изпърхат с криле. Дори и насекомите сякаш се бяха изпокрили. Дали природата не усещаше старата неканена гостенка, която идваше и си отиваше така бързо и ненадейно. Със зачулено лице тя свършваше своята работа за един единствен миг, прорязвайки с косата си набелязаната жертва и отнасяше душата и със себе си на оня свят. Да тя бе наблизо, всяко живо същество в гората усещаше ледения и дъх. Кожа, козина и перушина неволно настръхваше в тоя миг. Една душа се бе запътила към оня свят. Вълчан погледна какпките кръв които бяха обагрили навущата му и за миг разбра, че сам той е този пътник. Вдигна глава вглеждайки се в очите на своя враг, който с трудност се изправи и претегли в ръка тежеста на ятагана си. Подготвяше се за последен удар. Войводата на свой ред направи крачка напред и прехвърляйки сабята в другата си ръка си каза на ум: „ Не още, не още мили Боже. Дай ми боже само няколко мига живот, а после душата ми е твоя, право да отсъдиш каквото съм си заслужил.” После погледна простреляното си рамо. Вдигна сабята и със сила и яд я заби в рохкавата горска пръст сякаш искаше да накаже гората за дето не го бе защитила от подлоста на неговите враговете. Хвана през китката ранената си ръка и въпрки яростната болка с безизразно, бавно и точно примерено движение я вкара в пояса си, както се прибира сабя в ножницата след като си взел нечия душа.Наведе се и рязко издърпа сабята от земята сбърчи вежди и продума така, че всички да го чуят, а същевременно и някак тихо, гърлено и приглушено. Изрече думи от които и най-коравото сърце да потръпне:

-Приготви се майко, приготви се земльо българска, скоро ще ти дам да изпиеш кръвчицата на един подъл изедник, сегинка ще...... - думите му сецнаха заглушени от втори изстрел. Войводата усети пареща болка в гърдите си. За  миг сякаш се свърши за него въздуха на тая земя, усети вкуса на собствената си кръв, която нахлуваше в устата му и го задавяше. Маринчо Страшния с огромни усилия на волята си наложи да не се бори за въздух, за да пресече спазмите, които раздираха гърдите му. Заповяда на тялото си да го слуша. „Само още малко, само малко, Боже!” Пристъпи напред с тежка и олюляваща крачка, зари пръстите на крака си шумата, там където имаше скрит за врага му, но не и за него сводест камък голям колкото два юмрука. Марин го бе забелязал преди да започне схватката. Мушна пръстите на крака си под него. Вдигна сабята и зае поза за атака. Това предизвика смущение сред заптиите и те започнаха да си шушукат и да цъкат с език:

-Вай, вай, вай.....луд чиляк...Вайййй страшна работа! С единия крак в гроба ама още пердах иска. Ц-ц-ц-ц не се дава кривотията му недна... Ваййй акана бин белли**!- Войводата използва на мига смущението на всички и с все сила изрита камъка към главата на тежко ранения си противник. Едновременно с това, продължавайки въртеливото движение на тялото си, описвайки пълна окръжност около невидима ос, хвърли сабята си с такава сила като да е хвърлена стрела от лък. Мустафата наведе глава за да избегне камъка и изправяйки я обратно шията му бе пронизана от Вълковата сабя. Очите му се разшириха до изхвръкване, после бавно се отпусна. Очите му също се отпуснаха и постепенно станаха безизразни. Краката му се огънаха и той тежко падна на колене. Воеводата се приближи до него с тежки стъпки и хвана дръжката на сабята ....... проехтя оглушителен гръм. Калпакът със златното лъвче се търкулна на земята. Бялата коса на Вълчан се прошари като мартеница закачена зад ухото. Воеводата бавно вдигна очи към небето и като отсечен вековен дъб падна назад с трясък, измъквайки сабята от тялото на омразния си враг. Гората притихна пред двете безжизнени тела. Жетварят тържествуваше отнасяйки не една, а две души към оня свят.

                                         Николай Георгиев

*
МАРИНЧО СТРАШНИЯ /края ХVІІ-1762 г./ - ага, син на Вълко. Дядо на Вълко Бинбелов - прочутият Страндженски Вълчан войвода.  Женен за Дафна. Става ага след смъртта на братовчед си Маринчо Палабуюк през 1732 г. Участва в битката при Полтава / 1709 г./ на турска страна в коалиция със Швеция. След поражението ескортира швецкия крал Карл ХІІ от Бендер до Димотика. От факта, че кралят е дарил с наниз братовата жена на Маринчо Стоянка Джубрилова, можем да си направим заключение че са минали и през Факия. В знак на благодарност Карл ХІІ дарил Маринчо Страшния с “лента през рамо със син шар” /такава лента в Зап.Европа са носили като отличителен знак херцозите/. Тук не става дума за даряване с титла, по-скоро украшение за спомен и благодарност за заслуги. Както споменахме Маринчо е бил ага от 1732 г. до 1762 г. Когато турците се оплаквали от брат му Пейчо, от Джубриловци, Згурьовци и Палжековци, той си правел оглушки. Физически е бил едър, с големи очи, вежди и мустаци, гърлест глас. Носил чисти дрехи и яздел все арабски атове. Без заптии “нийде не ходел”. Обичал песните и да ходи на църква. Мразел пияниците и калугерите, шегата и смехът. Освен родния си език знаел още турски, гръцки и молдавски език. На старост яздел все руски коне, носел само “тесни европейски ботуши”, а най-вече “обичал да се гордей с Карловата лента”. Жена му Дафна Маринчовица, “доживяла почти до сто години”, била умна и образована. Говорила турски и гръцки.

**
СТОЯН НИКОВ /средата ХVІІ-вер.преди 1729 г./ и ВЪЛКО НИКОВ /средата ХVІІ-1729 г./ - аги, синове на Нико. Направили няколко стражници край Цар Петров друм. Турците се оплаквали от тях чак в Едирне и Цариград, но “пак турците падали виновати”. За тях казвали: “Те не са Белени, а бели /пакост/ и не едни, две, пет, десет сто, а хиляди бели - бинбела”. Дават новото име на рода - Бинбела-Бинбели. Родоначалници на рода Белени са, ПЕЙЧО и НИКО /втора половина ХІV в./ - синове-близнаци на Ефросина, сестра на Момчил войвода. Заедно с брат си Вълко воюват срещу султан Мурад І. Воеводи и владелци на крепостите в областта Факия: Сърнасенска, Крънчала, Бялата /Близнаци, Икисчи/ и Караевренската. Пейчо е убит от брат си Вълко. Нико се предава на турците и запазва правата си на воевода със собствена войска, която е имала собствени сборища при Войник-Бакаджик.
За гр.ФАКИЯ: Първото му име е Сланик, но преселници от кюстендилското село Факия му дават това име по времето на цар Петър І /927-970г./. Този цар повдигнал голяма част от кюстендилските села в преселение в Равна гора, с право на войнишки, т.е. постоянно да са войници, която привилегия да остане за потомците им. Хората дали такова име на селата си откъдето са се преселили. Петър І издига Факия в град и го свързва с път до столицата си Преслав- т.нар. “Петров друм”. Крепостта около града е носила името Омор Факи /Оморфа/ - красива заради красивата природа, наречена на византийския император Фока, преминал през града ок.971 г., съградил и дал името й. През ХІІ в. арабският географ Ал Идриси отбелязва в областта “забележителни центрове и прочути градове”. След превземането на Факия от османците ок. 1367 г. градът запада. Джура паша /Инанският/ казвал на х.Вълко Киров: “Нигде из цялата турска държава има толкова много крепости, копкото около Факия” /стр.28 “Факийско предание” Б.Нейков/. Ето защо потомственият род Белени е воювал с Мурад І. Бидейки васали на българският цар, те са защитавали поверените им крепости. Все пак след поражението ок.1367 г. Нико става васал /положена основата на войниклъка/ на Мурад І, като запазва голяма част от привилегиите си - крепости, земи, собствен сбор на собствена войска и т.н. Факийските войводи са имали земя с граници:
изток - Черно море
запад - р.Тунджа
север - Стара планина
юг -до Дервишите и Странджа
Граничи с областта Хасикия във Византия. Крепостите били наричани крайчерноморски - Таштепе, Боялъш, Три църкви /Ючклисе/, Войсал, Дерекюв, Близнаците /Икисче/, Белата /Османбаир/, Кръкчал, Съзлъкале. Един вид войнишка страна, като Факия е столица на воеводите им.







Гласувай:
0



Следващ постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: balkhanski
Категория: Изкуство
Прочетен: 16129
Постинги: 4
Коментари: 0
Гласове: 3
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031